на касата на театъра
„Продадено" по „Вишнева градина” на А.П.Чехов
коопродукция ТР „Сфумато” и НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”
превод: проф. Иван Добчев
сценичен вариант и постановка: проф. Маргарита Младенова
сценография и костюми: Ивайло Николов и Ива Гикова
драматург: Иван Димитров
участват: Александра Лопес, Биляна Георгиева, Ванеса Лу, Димитър Крумов, Димитър Николов, Ивайло Ангелов, Иван Николов, Калин Пачеръзки, Каталин Старейшинска, Мартин Димитров, Петър Дочев, Таня Манчева,Тодор Дончев, Цвета Дойчева - абсолвенти от класа на проф. Иван Добчев
Провалихме се. Търгът за най-съкровеното отдавна беше надвиснал над нас. Правихме се, че не го забелязваме. Така ни беше по-лесно. Не ни стигна смелостта да открием решение. Мързеше ни да търсим изход от кризата. Залъгвахме се, че нещо ще се случи. Че нещата ще се наредят, а те се разпиляваха необратимо. С всеки следващ компромис пропадахме все по-надолу и по-надолу. Залъгвахме се, че никога няма да стигнем до дъното. Че то ще ни отмине. Че имаме цялото време на света, а времето изтече през пръстите ни. Бленувахме за съвършен свят, населен със свръхчовеци, а забравихме света, в който живеем. Забравихме, че сме хора. Че краят е кодиран в съществуването ни. И краят дойде.
Сега обитаваме пространството на провала. Струва ни се, че винаги сме били тук. Чувстваме се уютно, като у дома си. За всеки от нас вишневата градина беше нещо различно. За всички тя беше нещо свято, нещо непреходно, нещо безценно. Оказахме се измамени. Днес безценното има цена, а непреходното си отива. Под слънцето вече няма място за святото. Градината я купиха нашите, които изведнъж станаха чужди. Купиха я тези, на които подавахме ръка. Те ни подадоха ръка, но по техния начин. Така и не успяха да разберат, че този начин унищожава нашия свят. В нашия смисъл те видяха поредния бизнес проект, поредната сделка. Оттук-насетне ние няма да имаме родна къща, ще имаме само къщи.
Напускаме. Махаме се оттук. Не искаме да гледаме как размахват брадви над вишневата ни градина, а май и не можем. Не сме достатъчно силни, за да крачим сред отломките. Не бихме го преживели. Усетихме дъното. Стигнахме края. Погледнахме в себе си и разбрахме, че никога няма да преживеем провала. Остана ни единствено да си го признаем. Да стъпим върху него, за да се огледаме и да видим накъде ще поемем. Да го носим като медал на гърдите си. Да се гордеем с него.
Остана ни само споменът за вишневата ни градина. За детството ни. Това е нашето съкровище. То няма стойност за другите. Него никой не може да ни го отнеме. Ние отпътуваме, но взимаме съкровеното със себе си. Ще го завещаем на децата си. Вишневата градина е безсмъртна. Нека другите се залъгват и строят курорти върху нея, щом така им харесва. Постройките са преходни, а спомените – вечни. Провалът е най-прекият път към успеха. Краят е начало.
